Тихи въпроси 3

Щом някой е бил тук, някой е тук и ще бъде тук.

И така въпросът за мен е:

Как за мен някой е тук?

Тихи въпроси 2

Как – доближавайки се до другите – се доближавам до себе си?

Как – отдалечавайки се от другите – се доближавам до себе си?

Какво направих днес, за да се доближа?

Какво значи да се доближа?

По какъв начин става това доближаване?

– бавно или бързо

– тихо или шумно

– спокойно или нервно

– с радост или страх

– с любопитство или предразсъдък

– желание ли, в каква посока

– как го виждам, чувам, чувствам, усещам

Какъв е смисълът на това?

Тихи въпроси

Как летим?

Какви са крилата ни?

Кой и откъде ги задвижва?

Поражение – победа

Наскоро прочетох, че тибетската дума за арогантност и горделивост е nga-gyal, нещо от сорта на “аз-победител“.

И ето ги сега тези две думички:

Победа – тя е нещо, към което се стремя с всичка сила, нещо, което всъщност ми дава сила, то кове броня между мен и и неблагоприятните обстоятелства. Аз удържам, устоявам на тези обстоятества, оставам недостижима, ненакърнима, аз побеждавам.

Поражение – когато, някой ме докосне неочаквано или неблагоприятно, когато ме накърни, нарани. Когато аз не съм предпазена, когато съм отворена – към света, в който цари несигурност, страх и опасносност. Когато съм незащитена от света и от себе си, когато не съм построила баиери, прегради, фортове… когато не съм си наложила 100 предпазни маски и не играя роля… тогава поражението е сякаш на една ръка разстояние, дебне отвсякъде.

Значи победата ме отделя от света, обвива сърцето ми в предпазни средства, слага на първа линия егото ми, с яки мускули и непробиваема самоувереност. Нещо аз изявявам отвътре навън. Поражението пък внася света в мен – нещо отвън се докосва в различна степен до мен – по-силно или по-слабо – одрасква ме, причинява ми рана, белег, кара ме да кървя, активизира вътрешнта ми интелигентност, пришпорва ме да съм чувствителна и да осъзная какво се е случило, прави ревизия на интегритета ми. Егото се е скрило в миша дупка и душата е тази, която осъзнава.

Не, не казвам, че трябва да се стремим към поражение и да отбягаме или омаловажаваме победите си. Просто си мисля колко са ми дали моите победи и колко – моите поражения. Какви уроци са ми донесли те? Мога да кажа, че всяка моя загуба или поражение са ми давали нов хоризонт, нов начин на гледане, на чуване, на докосване, дали са ми тласък към промяна или дори повече – към трансформация.

Мисля си за това как сме програмирани като социални същества да се обучаваме за победители, за да може да влияем, да променяме света и хората около нас. Мисля си, че истински силните и успешни личности са онези, които се вслушват в себе си, че те са хора, преминали и през другия тип преживявания – т.нар. „поражения“, докато достигнат до успех. Те са допуснали света навътре, без да се предпазват или защитават, без филтри и бариери. И тука вече слагам думата поражение в кавички, защото колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че поражение не съществува, съществуват различни по дълбочина уроци, дори такива, които могат да наранят целостта ни, да разрушат буквално цели материални части от нас, понякога значителни или жизненоважни, могат да объркат сетивата ни или ума ни за известно време. Но само толкова. А това буквално е трансформация или ново начало. Защото душата осъзнава и тези осъзнавания ни превръщат в различни личности.

Богът на летния уикенд

1.
Изглежда, че дори да нямаш ваканция, е задължително да се оставиш на лятото. Лятото е жизнено и невероятно необходимо,
– За да му се насладя
– За да отпусна края
– За да ставам рано, да лягам късно, да живея дълго в дългия ден
– За да оставя въздишките да излинеят като лятна река
– За да чета Юнг, Фройд, Ницше и да дълбая навътре
– За да потъвам в тишина гореща, дълбока, необятна
– За да не правя планове и да прегърна спънките като част от течението /или тлението, все тая/ на нещата
– И да се радвам на всичко, абсолютно всичко, на което мога.
2.
Понеже все още очаквам лятната отпуска, всеки ден си измислям някакви позитивни внушения, казвам – днес нещо ще е особено добре, днес нещо ще е особено радостно, днес ме очаква нещо страшно готино.
И така минавам през жегата –
– През неописуемите и несвършващи ремонти и задръствания в Младост, на път към Бизнес парка всеки ден
– През синята луна на юли, през лунните диети и детоксове, които ме освежават и енергизират
– През пътувания до Пловдив и Видин, където се срещам с хора с ентусиазирани погледи и открити лица, а и с още по-голяма жега
– През особено Напрегнатите Неделни дни, когато имам чувството, че се разпределям на парчета и раздавам тези парчета, едно доста големичко – на …, едно – на… хайде няма да изброявам. В неделя наистина съм на парчета.
– През понеделниците, когато трябва са се сглобя отново и да се фокусирам върху задачите си в работа…
3.
Но ето сега е петък – не добрият очакван петък, не петък като начало на дълъг, напоителен уикенд. Днес е петък за неочаквани неща –
– Кой ще ти очаква, че в петък сутринта ще отворят най-сетне след многогодишен ремонт централния булевард в Младост и ще премина по него на зелена вълна, като с неочаквано подарени крила
– А който мие колата си в петък – аз и ще един колега на автомивката – ще има по-късно през деня освежена, лъсната, неочаквано чиста кола за уикенда
– И който получава тревожни новини – това пак съм аз – се надява на неочаквано добра развръзка, без усложнения. Майко мила… ами наистина…

Ще тръгвам, и се надявам, че петъчният Бог на неочакваните неща, който се превръща в Бог на летния уикенд, ще е с мен, с нас и всичко ще е добре, много добре.

Безкрайността на крачката

Не, нищо не се е променило.
Да, страшно много неща не са същите.
Всеки ден.

Всеки ден се готвя и правя крачки.
Готвя се да кажа това-онова на голяма група от хора. Готвя се да кажа едни неща на съпруга си и на сина си. Готвя се за лятото, за есента, зимата, за това, което ще дойде или по-скоро за това, до което аз ще достигна. Затова
– мисля
– събирам обратна връзка
– слушам
– пиша, трия, пиша, пиша, трия, пиша, пиша, поправям
– разговарям
– чета
– наблюдавам
– мисля-пиша-мисля-пиша

Но всичко това не е от особена важност за никого, освен за мен. Колкото повече съм наясно какво ще направя на себе си, толкова по съм сигурна, че това няма да ме доведе до яснота веднъж и завинаги. Това е тънък момент. Защото почти никога не съм наясно и затова се готвя.

Освен горните дейности моето готвене е и повече вътрешна работа. Правя крачки в различни вътрешни посоки. Тази вътрешна работа е сложна за описване, но тя включва

– Наблюдението на една птичка в двора ни на село, която е свила миниатюрно изящно гнездо в клоните на лозницата на двора и го е дарила с няколко ювелирно снесени яйчица. Тя би трябвало да е забелязала, че всяка събота идваме и сновем по моравата и из градината, опитвайки се да внесем усещане за собствена естетика сред природата. Тя би трябвало след анализ на риска да е преценила, че няма да й навредим. Удивява ме това нейно решение и смелостта й. Благодарна съм, че е избрала нашата лозница.
– Събиране на билки по баира. Представям си събирането на билки като събиране на обратна връзка – отгоре слънцето пари, но трябва да бъдем крайно внимателни в откриването и отрязването на стръкчетата мента и мащерка. Бог ги е пръснал в изобилие по този баир, но той не ми принадлежи, както и билките – те са на всички. Дори и на тази дива оса, която бързо ме ужилва и отбръмчава. Просто човек трябва да е благодарен. Същото и със събирането на обратната връзка – аз не съм единственият й получател и трябва да съм благодарна, когато я получа, дори да се чувствам леко жилната.
– Разговарям с местните хора за времето и за здравето им. Те са свикнали никой да не ги слуша, затова почват обясненията си често по следния начин „Слушай, не смеем да се оплакваме, добре сме.“ А поводи за оплакване има, при това напълно реални и сериозни. Затова се опитвам да ги слушам и понякога разбирам някои неща и зад думите. Нещата зад думите са неща също много реални и напълно сериозни.
– Трия. Триенето обикновено е триене на файлове от главата ми чрез сравнително нелека физическа работа из градината под формата на копаене на зеленчуковата градина, плевене, поливане, подстригване и почистване на цветни лехи. До почти пълно изтощение. Това е невероятна карма йога или йога на действието, защото включва много добро прочистване и освежаване на вътрешния пейзаж. Триенето и чистенето са трудоемки, но необходими и здравословни. Така мога да доловя фини присъствия. Но сега няма да обяснявам за какво става дума.
– После пиша, пиша, пиша. И това действие е като мантра – съсредоточен танц между съзнанието и върховете на пръстите ми.
– После ми се струва, че съм напълно неподготвена за каквото и да било.

Изглежда моят избор е този. На липсата на сигурност, на крачката.

Колкото повече се готвя, толкова повече ми се струва, че нищо не знам. Но не спирам. Мисля, че това е механиката, кинетиката, квантовата природа и философията на крачката – готвиш се и правиш сложно психо-физическо, синхронизирано с природата и вселената усилие за нещо, което не знаеш къде ще те заведе. После виждаш, че това просто е една малка крачка и този цикъл на осмисляне трябва да се повтори много, много пъти, без да си сигурен в крайния резултат.

Всъщност за какво ми е краен резултат. Всеки краен резултат е нещо крайно, а крачката е безкрайна.

Разчистване на навалица

Има дни и седмици, в които ми идва в повече. В повече работа, в повече терзания, в повече сериозни размишления, в повече силни и тревожни емоции. Грешката в този момент идва от това, че решавам, че причината е в мен и започвам да се напрягам още повече – да разбера защо така мисля, защо така чувствам, защо съм уморена, защо тонусът ми е слаб, защо съм раздразнителна, защо съм озадачена, разочарована, потисната… Изреждането на тези състояния може да продължи. Колкото повече недостатъци си намирам, толкова по-непълноценно се чувствам, това на свой ред извиква нови неудовлетворения и така до безкрай. И така какво да правя? Отговорът е прост и ясен: въпросът не е какво още да се прави, а какво да спре да се прави. Когато нещо идва в повече, умът и тялото го показват и тогава е крайното време да се направи нещо или по-точно да се вземат мерки да се спре нещо или да се спрат повече неща.
Както каза вчера Мурад – тренера ни по управление на проекти, – когато на масата ни се сервира още нещо допълнително за изпълнение, друго нещо трябва да се махне оттам. Т.е. добрият професионалист трябва да умее да се пазари – взимам и правя това, но за сметка на нещо друго, от което заедно се отказваме.
Подобен принцип се опитвам да спазвам при пазаруването на дрехи – нося няколко нови покупки у дома, но за сметка на това изнасям от вкъщи същото или по-голямо количество стари или омръзнали дрехи. По едно време толкова задобрях в тази практика, че разчистих тавана и дрешника до степен да се учудвам от радикалния си замах в изнасянето.
Обаче явно не умеем да правим същото с емоционалния си свръх багаж и прекомерната си ангажираност. Т.е. трудно ни е да се отказваме от дейностите или наклонностите, на които считаме, че сме господари, стопани. Нагърбваме се с какво ли не, добавяме ангажименти, а забравяме да се откажем от нещо. Прилагаме хватки за увеличаване на личната си производителност в различните си роли на работещи, на родители, на подкрепящи родителите си деца. Но това не е упражнение без край. Каквото и да се прави, имаме своите лимити. Затова по-ефективно ми се струва отказването от различни дейности. Например

– Ще си спестя мотаенето в социалните мрежи и ще имам още малко време за четене, почивка или друга възстановителна дейност. Няма да се интересувам от всевъзможни събития, снимки, споделени статуси и проч. красоти, мъдрости и актуални писъци. Значи казвам стоп на всички дигитални, но и реални дейности, които крадат от неосъзнатото ми внимание – уж малко почивка, уж малко забавление, а всъщност нито едното – просто неосъзнато пилеене на време.

– Ще си спестя преглеждането на джи- мейлите в папка социални и папка промоции – просто ще ги трия наведнъж. Така няма да си отклонявам вниманието да забелязвам какви ли не известия или да чета не-лоши информации и идеи, които се залепват за вниманието ми и похабявам още едно известно време. Понякога практикувам масирано „unsubscribe“ и тогава естествено намалявам съобщенията от сайтове и блогове, които също отделям време да следя. /Някои „абонаменти“ все пак са оцелели години. Макар че не всичко от тях чета, обичам да съм свързана с някои хора и организации./

– Ще си организирам времето като болниците в развитите държави – ще имам част поликлиника и там планирано каквото и който дойде ще бъдат преглеждани, обгрижвани, насрочвани за следващи планирани действия и стъпки. Но ще си обособя и спешно отделение – само за спешни, непланирани случаи. Ако няма спешни случаи в този миг, момент, отрязък от време, няма да вмествам там планирани дейности, това време ще си стои незаето. Например за моето собствено обновяване, възстановяване, вътрешна рекреация и израстване. В такива моменти масата ми ще е напълно чиста и даже може да си кача краката на нея и да сплета пръсти на корема си. Е, може би малко се размечтах, защото има дни и периоди, в които спешните случаи не секват и спешното отделение се задъхва. Но поне ще се знае, че ще има ред. Познавам няколко свръх заети хора с високи отговорности, които ме изумяват как намират време и начини да обръщат внимание и да отговарят систематично и последователно на наглед дребни неща. Може би те по-добре от мен са разбрали, че колкото по-отговорна работа имаш, толкова повече непредвидени и спешни неща изскачат на хоризонта и затова трябва да си имаш свое собствено спешно отделение – то не е заето във всеки един момент, но съществува и е предвидено. Тази идея ми харесва – мисля, че ще ме предпази нещата систематично да ми идват в повече. Ясно е, че ще са в повече от време на време, но не постоянно. А това някак е в по-добре, по в реда на нещата и по-далеч от евентуалната цикличност на негативните лични настройки, които в крайна сметка докарват човека да депресия, бърн-аут и други състояния на изчерпаност или извратеност на вътрешните ресурси.

Ще видя какво ще ми се получи. Поне отделих време да се замисля и да набележа възможни начини за разчистване на навалицата.

Внезапно

Внезапно днес е почивен ден. Средата на седмицата, но празник. Без сливане с други дни и последващо отработване. Просто ден, какъвто си следва в календара – сряда, по средата на седмицата, празник. Нещо ме кара да кажа, че обожавам този внезапен ден. Сам самичък празник – без съботи и недели около него, като остров в напрегнатите дни около него, разкошен, зелен, разпищолен, можеш да правиш всички непланирани неща, избухнали в ума ти с бавното ставане – ей, страшно много неща са това, невероятен празничен фойерверк от възможности в дългия майски ден. Първата работа е да поздравим най-близките с името Георги. Номер едно в списъка е племенникът ми, който ще празнува далеч от нас – в Германия.

Внезапно си мисля за Свети Георги Победоносец, убил Змея. В същото време чета Карл Юнг с кафето и по едно абсолютно съвпадение съм точно на темата за героя като архетип. Митологичният герой като архетипно психично преживяване в сънищата ни, героят като символ на нашите вътрешни борби, на житейското ни израстване. Пиша смс на учителката си по йога /и тя е именячка/, благодаря й, че ни учи да намираме и обуздаваме демоните в нас. Мисля си и за баща си Георги, той вече не е сред нас. Не е сред нас, иначе е с нас и съм сигурна, че вижда и се гордее с всички наши победи и успехи, както винаги. Какъв чуден ден наистина – ден за осмисляне на победите и укротяване на драконите.

Следва празничен обяд на патерица – и той леко внезапен, без разточителни подготовки. Рожден ден на сина с малко закъснение, поради географската липса на виновника празнуваме, когато можем да сме заедно. Сьомгови котлети във фурната за 20 минути, зелена салата, прясна паста и три парчета торта. Доооста разточително меню.

Освен това внезапно е лято. Плахо извадените преди седмици няколко тениски са крайно неадекватни за жегата от 35 градуса. Налага се да вадим още по-летни дрешки. В Борисовата градина е един удсток от щастлив шарен народ по голи ръце и крака, с велосипеди, без велосипеди, с бири, без бири – кой с каквото и без каквото му душа иска. Нашата разходка е целенасочена – отиваме да се порадваме на групичката по капоейра. Синът ни тъкмо се е върнал от Париж от участие в някакъв много хай уъркшоп по капоейра – местрета и професори от световна величина на живо. Сега в Борисовата са събрали и по-малките от клуба. Има доста родители на малките капоейристи, ние пък сме родители на голям. Свирят на техните си инструменти, пеят и играят в кръгчето, което се казва рода /с ударение върху “о”/ – едновременно съсредоточени в движенията и усмихнати до ушите. Това е – пълна радост.

После внезапно ме осенява, че трябва да честитя именния ден и на Светльо, чийто внук е Георги. Той приема поздравленията ми. Казва, че големите теми за мирозданието вече са ги обсъдили с компанията, остават няколко дреболии и да отиваме на помощ за тях… Говорим си, че като си говорим, трябва да си водим записки – толкова години, толкова умни неща сме казали и, като няма кой да ги запише, забравили сме ги, а ето – внуци идат, даже тук-там са дошли.

Имам още няколко часа от деня. Ще ги посветя на малка подготовка за следващите два дни. Те не са внезапни, а трябва да бъдат планирани.

Свободата на промяната и собствената автентичност

Отстрани погледнато всеки е свободен да се променя. Отстрани погледнато всеки е свободен да изрази себе си по най-добрия си начин.

1.
Ще се съглася – хората не сме склонни да прегръщаме промяната охотно. Или в редки случаи. Мотивацията ни да се променим се поражда вътре в нас и не зависи от външни обстоятелства и случки. На пръв поглед изглежда, че зависи, но всъщност изобщо не е така. Тази собствена мотивация за промяна много често идва „свише“ или някъде от несъзнаваното, поражда се като мощна вълна, подхваща ни и правим неочаквани неща дори за самите нас. Тогава построяваме къща, отслабваме, взимаме страшно трудни изпити, правим неочаквано големи дарения за каузи, научаваме се да стоим на главата си или да свирим на рядък инструмент. И това е защото в човешката природа е заложено да можем да надскачаме себе си, да растем, да търсим и да се посвещаваме на по-големи неща и каузи. От една страна, в дълбините ни живее примитивния човек, който търси сигурност, неподвижност, самосъхранение, от друга страна, отново на дълбинно ниво, знаем, че сме големи, творящи светове и съзидаващи смисъл. Много по-големи сме, отколкото мислим рационално. Смятам, че промяната е закодирана в нас и се събужда в определени моменти, тласкайки ни да извършим неочаквани неща. И ако просто знаем това, се опитваме да не се боим, стоим отворени и по този начин даваме път на нещата или позволяваме на „съдбата“ да се случи. По-лесно е да се каже, отколкото да се практикува. За мен един от начините да стоя отворена, без „вдигнати оръжия“, е да се опитам да забравя всичко, което мисля, че знам, да вляза в зоната на незнанието, излизайки от зоната на сигурността и на комфорта. Това не е лесно упражнение, защото трябва да загърбя примитивния човек и страховете му, които са част от мен, и да призова другия човек – творящия, който може да бъде наранен. И все пак… И все пак има начини. Преди няколко години си казах – ще чистя, взимам голямата метла и мета, хвърлям на боклука мебели, дрехи, взаимоотношения с околни хора и със себе си… После от само себе си усетих, че ме обхваща друга енергия – да уча, да правя неща, които не съм правила. Сега съм сигурна – първо трябва да се отвори терен, да се разчисти и после, човек започва да учи, да му идват идеи и да създава нови неща.

2.
Ще се съглася и с друго – ние не изразяваме себе си по най-добрия начин достатъчно често. И защо не? Мисля, че
– защото се боим да не изпъкнем прекалено много или да щръкнем като самотно дърво или остров, без подкрепа от околните
– защото прекалено много бързаме и не успяваме да обърнем внимание
– защото подсъзнателно търсим да се оглеждаме в очите на хората и по този начин си налагаме автоцензура
– защото ставаме имитатори на нормата – в службата, в общността, в обществото
– защото това означава да приемем да се променяме всеки момент

Това е положението.

Най-доброто, най-смисленото е аз да бъда аз, да не бъда подобие на теб или някой друг. Тогава защо да не съм най-добрият си аз, най-автентичният, най-смисленият, най-качественият?
Смятам, че това не е дървена философия.
Смятам че не трябва да се спирам в опитите си да изследвам себе си и най-доброто там – в тази територия, наречена „аз“.
Смятам, че трябва да намирам израз на качеството вътре в мен. Качеството не е норма, качеството възниква като отклонение. Когато стане норма, вече няма значение.

Непрекъснатата свобода на промяната и непрекъснатата свобода на собствената автентичност зависят единствено и изцяло от мен.

Концентрация, крия йога, Карл Юнг – лично предизвикателство към границите

Трябваше да отида на семинар по крия йога, за да разбера, че връзката между въздуха и земята е моето тяло. И защо не?

Но чакай малко, дали не бързам. За да се разбере едно нещо, не може просто то да се каже изведнъж. За да се разбере едно нещо, трябва да се каже постепенно, и не само да се каже постепенно, а да се вдиша постепенно, да се преживее постепенно и после да се издиша гладко и без напрежение.

В общи линии освен специфичните уроци, тези дни разбрах някои по-общи неща. А ги разбрах, защото ги преживях – много бавно, постепенно и фокусирано. Нещо като бавна храна за ума.

Ето малкото ми преживяно обобщение
– Можеш да бъдеш съвършен, когато напрежението изчезне
– Когато напрежението изчезне, можеш да станеш много съсредоточен
– Когато ставаш много съсредоточен, умът ти работи в силно различен и творчески порядък
– Когато умът ти работи в този порядък, всички твои вибрации се променят, химията ти се променя, посланията на мозъка ти към самия теб се променят. Значи променят се играта и взаимодействията на съзнанието с подсъзнанието и несъзнаваното.

Сещаш ли се за някой голям ум, мислител, художник, писател, творец, учен, който да е достигнал до гениалното си творение набързо, в ситуация на трескаво суетене, непрекъснат стрес и напрежение. Не, не твърдя, че нещата стават гладко и гениално изведнъж и от само себе си – без труд, без непрекъснати опити и постоянни провали. Но изглежда тук присъства една компонента, която някак често ни убягва или нямаме време да се учим на нея – съсредоточаването, концентрацията, задълбочаването. Това е моментът, в който забравяш за всичко друго и превръщаш всеки миг в преживяване, натоварено със смисъл, страст, отдаване, създаване на нова творческа реалност. При това доста сгъстена, концентрирана реалност.

Учителят ни по крия йога – очевидно космополит, живял в Австралия, Индия и Италия – каза, че нищо няма да пишем, само ще практикуваме, т.е. ще изживяваме нещо фокусирано, с неговото съдействие и инструкции. Мислех, че може би ще ни хвърли в дълбокото със сложни, трудни асани. Оказа се нещо много различно – за два дни практикувахме не повече от няколко основни асани, придружени с дишане и чакра медитации. Учихме се на много, много бавно, фокусирано, концентрирано преживяване. Толкова адски бавно, съсредоточено и задълбочено не съм правила никога нищо.

И тук сега внимание, защото това съсредоточаване и задълбочаване не води до някаква външна формалност или излишна, необяснима ритуалност. Напротив – при мен се получи нещо много интересно: започнаха спонтанни вътрешни преживявания. Т.е. съсредоточаването не лишава от спонтанност, не, напротив – то извика преживявания с дълбинен ресурс без всякаква мистика.

По едно изключително неслучайно стечение на обстоятелствата, а иначе напълно непреднамерено, в чантата ми беше една книга на Карл Юнг, която имам и чета от няколко кратки дни – „Човекът и неговите символи“. Благодарение и на него някак успях да вникна, че тези спонтанни изживявания са „психически съдържания“, които не стоят в съзнанието ми, но са навлезли там без съзнателното ми позволение вследствие на тези практики от крия йога, свързани с тренинг на концентрацията ми.

Съвсем конкретно успях да преживея тялото си като свързващ елемент между въздуха и земята – чрез фокусираното преживяване на дъха си. Значи тялото диша, ако това стане със съсредоточаване, някак разбираш, че тялото ти е инструмент – някаква тръба, фуния, флейта, нещо от сорта, – през което минава въздухът. Този вече преобразен въздух чрез гравитацията на тялото ми осъществява уникален допир до земята, защото друго такова тяло и такава комбинация от тяло и въздух не съществува. Това е само малък пример.

Прекрасно е, че Карл Юнг, много малко преди да напусне този свят, заедно със свои последователи, написва тази единствена и уникална своя книга – предназначена за неспециалисти. Първоначално той твърдо отказва да пише за неспециалисти. Впоследствие след едно символно негово преживяване – един негов сън, той променя решението си. Така с негова помощ и малко крия практики, научавам и преживявам много интересни неща.
Най-вече окончателно съм сигурна, че бидейки сложни същества, ние не можем да обясним себе си, но можем и трябва да се опитваме. В тези опити успяваме да създаваме необясними неща, далеч надскачащи границите на съзнателния ни ум.

А тези щъркели просто ми харесват много.